Старата изоставена къща в края на гробището.

Гладът те обзема до толкова, че ти се иска да захапеш собствената си китка. Поглеждаш в хладилника, търсейки кръвната банка, която открадна от болницата онзи ден... и нея я няма. Забрави, че я изпи вчера, нали? Излизаш забързано от вкъщи, слагаш слънчевите очила, за да не личат най-забележимите вампирски черти освен зъбите, а именно очите. Виждаш толкова много хора на улицата. Готов си да сграбчиш един пред всички, независимо, че има прекалено много свидетели. Но тогава разумът ти те спира. Малкото човешко в теб те кара да отидеш на по-скришно място. Какво по-хубаво от гората? Тръгваш натам. Чуваш звук на автомобилен двигател по близкия път. Прекрасно, плячка. Запътваш се бързо и изведнъж скачаш пред колата, и шофьорът, точно преди да те е отнесъл, набива спирачки и извърта волана така, че почти не се удря челно в скалите от едната страна на пътя. Без излишни обяснения, само с малко (добре де, много) хипноза успяваш да го накараш да забрави всичко, а преди това жадно захапваш шията му и изсмукваш необходимото количество кръв, за да се чувстваш по-добре. Захвърляш безжизненото му тяло на земята и изчезваш с вятъра...

Алисън избърса останалите капчици кръв по устните й с пръст и го облиза внимателно, не позволявайки на жизненоважната за нея течност да отиде на вятъра, дори частица от нея. Не се интересуваше особено, че може би преди около петнадесет минути беше убила човек, а трупът му бе на едно от най-видните места, а именно на пътя. Добре де, може би имаше малко предимство, че точно този път бе рядко избиран от хората, но най-вероятно близките щяха да забележат липсата му, да се обадят на полицията и както винаги да бъде отсъдено поредното животинско нападение. Освен ако не извадеше страхотен късмет и (вероятно) загиналата жертва не е от друг щат, направо друг континент и идваше тук сам, за да започне нов живот. Не, това вече беше комично и доста малко вероятно.
Лакътушещите пътечки на гората водеха към различни места. Неведнъж Алисън ги е обикаляла и изпитвала, знаеше къде можеш да се озовеш от почти всяко, което може би се дължеше на многото свободно време, което имаше като вампир. Именно днес брюнетката реши да използва този към едно забравено от нея място - гробищата. Не, не директно, ами една почти порутена сграда в близост до тях. Проправи си път през шумата и падналите клони и след броени секунди беше там. Не смяташе да се занимава с ходене с човешко темпо, защото просто нямаше толкова нерви.
Изоставеното здание се откри пред кръгозора на красавицата. Тя прекрачи прага и се огледа - беше все същото. Седна на едно от местата, които все още бяха здрави, а именно стълбите. Просто седна на спокойствие. Липсваше й само една цигара. Не, нямаше да пуши. Беше си го наложила и не смяташе да се оклонява от това.
Внезапно чу стъпки от далечината, които се приближаваха все повече и повече. Не, невъзможно бе човек да се придвижва така бързо, но и не усещаше вампирско присъствие. Алисън наостри сетивата си. Изведнъж създанието се озова на първия етаж на къщата. Със скоростта на светлината брюнетката слезе по стълбите надолу, когато... Не, не беше възможно. Дори да беше с гръб можеше да го познае.
- Джош?
Ясният и мелодичен глас на Али отекна между стените на сградата. Тогава той се обърна. Божичко. Наистина беше той. Не го беше виждала от повече от сто години.
- Интересно местенце си избрал за посещение - щрак, някой натисна копчето и тъмнокоската отново се възвърна към същата си себична същност, отърсила се от учудването при съзирането му. Заговори по-високо, доближи се бавно към него, впи сините си очи в неговите и прехапа устна, сякаш все още преценяваше дали беше възможно наистина да е той.